– Бълбук, бълбук! – зарадва се портокалът. – Успял съм! Успял съм да го преведа от портокалски на български. А вие в България само на български ли говорите? Това не е ли твърде скучно?
– Не! Разбираш ли, в България ние можем да говорим на каквито си искаме езици… – каза тя и веднага уточни: – Но официалният език е български.
– Ей, вярно бе – гласът му изгуби строгата междупланетарна портокалово-земна дипломатичност. – Така пише в "Енциклопедия Портокалика". А какво е официален език?
"Това е вече прекалено" – помисли си Деси, но веднага се измъкна от трудната тема:
– Ами президентът говори на български език пред Организацията на обединените нации, на български се говори в Народното събрание, в… – започна тя.
– Ами да, и Конституцията е написана на официалния български език. Сигурно и останалите правила, законите де – уточни той.
– Да, така е – съгласи се Деси.
– И всеки български гражданин има право, но и е задължен да учи български език, но в същото време може да говори на майчиния си. Много интересно… – замисли се той, явно се беше зачел внимателно в текстовете на основния закон. – Ти български гражданин ли си?
– Ами, да! Щом съм родена в България и мама и татко са български граждани, сигурно и аз съм български гражданин – отвърна тя.
– Не сигурно, ами си е така. А на кого вярваш?
– Вярвам на мама и татко.
– Те да не са богове? – попита пак портокалът.
– Не са. Те са моите мама и татко и трябва да грижат за мен и за братчето ми, докато не пораснем. Защо питаш?
– Ами тук в Конституцията пише, че хората може да изповядват различни вероизповедания, стига да не нарушават законите и правата на другите хора.
– А-а, това е друго! Те може да вярват в каквито си искат богове – обясни Деси и попита: – А ти в какъв бог вярваш?
– Аз вярвам в Бога на Слънцето и в Бога на Водата – отвърна портокалът след кратък размисъл. – Защото те се грижат за мен, докато не порасна.
– Ти да не си древен египтянин? – пошегува се тя.
– О, хайде да не се обиждаме! – засегна се той. – Нито съм дребен, нито съм – как го каза – египтянин! Аз съм голям портокал – гражданин на Портокалия.
– Не се обиждай, де! Нищо лошо не съм казала, само предположих…
– Може да си предполагаш каквото си искаш, но да се върнем на въпроса – настоя той. – Значи може да сте християни, мюсюлмани и каквито си искате, но защо тогава християнската религия е традиционната в България? Какво означава това?
– Е, това идва от историята. Борбата на българския народ за национално освобождение започва с борба за църковна независимост – отвърна Деси и допълни: – И до днес българските бойни знамена се освещават от патриарха на Българската православна църква.
– Знамената на войниците ли? – попита той.
– Да.
– А те какво правят?
– Те защитават България!
– Вярно – каза портокалът след кратко прелистване, по-точно преливане на сок. – Значи твоята България е единна държава и е парламентарна република и в нея българските граждани, когато станат на 18 години – уточни той, – ходят на избори и тайно гласуват за президент… за кметове… за общински съветници… за Народно събрание. Как се събират всички там?
– Къде там?
– Ами в Народното събрание. Не им ли е тясно?
– Не-е-е – усмихна се Деси, развеселена от неговото невежество. – Българските граждани може да вярват в различни идеи, да се обединяват, да образуват партии, чрез които да избират свои представители, които отиват в Народното събрание.
– Колко? Колко са?
– Кои колко са?
– Ами, представителите.
– 240.
– А, така е по-добре. Може да се съ-бе- … – чу тя заглъхващия глас на портокала.
Явно пресмятането изискваше много преливане на енергия, защото екранът се обля в оранжево и започна да присветва:
ВИРУСНА АТАКА II-ра СТЕПЕН!
Деси вече знаеше как да се справи със сложната ситуация и отпи още една глътка от чашата. На екрана отново се появи:
ПРОДЪЛЖЕНИЕ. КЛИКНИ ТУК
Продължи към Българско общество 
|
Към навигация |
Изход